Като млад офицер, лейтенант, през 19.. година , участвувах в дивизионни учения по долината на р. Марица.

Моята рота попадна в село Момково, Свиленградско. Трепна сърцето ми – дядо Костадин много пъти беше ми разказвал: „Помни, Дико /така по гочешки ме наричаше, а гочета са селяните от Опанска община на Стара Загора/, имаме близки в село Момково, помни и не забравяй!“

Много обичах да имам голям кръг роднини.Хубаво е така! Където идеш и пиеш – руйно вино се лей, мезета сочни носят жените, тежки песни и сладки приказки чуваш, а и ти сегиз-тогиз казваш някоя красива дума. „Боже мой, откъде ми идваха!?“

В този ден, за който говоря, като свърши разигравания по карта боен ден, влязох в кръчмата на село Момково. Всички маси бяха заети. Огледах се къде мога да седна. И изведнъж от всяка маса чух покана в смисъл „Хей, момче, ела при нас!“

Познавах любовта на българина нъм войската, част от която е и той – всеки служил макар и малко в нея. Огледах се и седнах на най-многолюдната и шумната маса. Пихме, пяхме и „се зъбихме на тирана“...

В един момент някой запя провлечена, тъжна тракийска песен.

 

Песен за Дели Михал

 

Войводо, Дели Михале,

що си , войводо, кахърен?

Не ти ли й остра сабята,

не ти ли й бързо кончето,

не ти ли й вярна дружина?

Я ставай, Дели Михале,

ямата да си делиме!

 

Дружино, вярна сговорна,

ямата ша си делиме

кога проводим в Бисерче

до триста златни пендари,

че има в село Бисерче

до триста клети сираци

без майка, татко остали

от нази върли хайдути.

 

През пияната ми глава нахлуха спомени за дядовите легенди от „кърджалийското време“, към които бях скептичен.Сега, след тази песен- плаках, пих, целувах и обичах. Блажена вечер! Никога повече не съм бил толкова щастлив. Благословена вечер!

Така се роди моята „Кратка хроника на един тракийски род.“.

хубави години...обичаше ни народеца...колко пъти съм се прбирал на стоп от казармата в с. Долен Чифлик/тогава/, Варненско, на автостоп..."айде войниче, качвай се бързо...окъсняваме..." и аз хоп... и ми е едно такова радостно и мило на душата...къде ти сега...всеки се е свил...никой не мисли за корените си...като ходещи дървета сме станали хе хе;(
Свалям ти шапка, разказвачо, за идеята, първо и за изпълнението...леко се чете...а еважно...това са и факти и отношение и спомени...Дай Боже да те открие издател, сериозен човек, или спомоществовател роден, ами а;)...как да е Жив и здрав бъди, приятелю Костадин!
Дерзай!
Никола:)

Топли ме твоето разбиране, приятелю!
Леко се живее, когато имаш сродни души!
Бъди здрав!

Виждаш ли, щом Док казва така, значи е истина!И наистина се замисли за издание!
Спокойна нощ!:-)

Не само док, а и ти харесваш моите писаници, нали, приятелко - маймунке?!

Много несериозно наричаш нещо толкова хубаво.

Нека те смятам вече за моя приятелка.
Благодаря ти, че харесваш моите писания/така да ги наричам, а?/

Приятели ли - разбира се :) !

Дълбоко ореш!

Радвам се да чуя такава оценка.
Благодаря ти!