Част III
    Годината 1923 донася не само тревоги, а и радост в дома на Христакиеви. Живота си има своите голими и добри закони. Четири години след сватбата на Костадин и Злата се ражда първия им син /моя баща/, първия внук на дядо Христаки. Кръщава го по селски обичай кумът и му дава името Ради. Дядо Христаки сияе щастлив, че и неговия клон от родовитото дърво пуска нови гранки. След първия внук идват още и все момчета - Христо, Иван, Желязко/Жеко/ и Гочо /моите мили чичовци/. Пълни се къщата снови човеци, пълни се и душата на дядо Христаки. А и братята му имат своя челяд и тя ще се ри, ще се разклонява.
    Димитър има една дъщеря Мина; Георги има Тонка, Кера и Христо; Иван - Тонка и Иванчо; Карамфила - Яна, Тона и Злата, а Динка - Пена, Наньо, Димитър, Господин и Пеню. Дай боже, добри хора да станат всички. Дядо Христаки гледа и на децата на братята и сестрите си като на свои деца. Блазни го пак мечтата някой от децата и внуците да стане учен човек. Тази мечта добива плът първо в лицето на Иванчо, сина на брат му Иван и Рада. През 1930 година умира бащата на Иванчо. Почти връстници са Христакиевия внук Ради, ванчо и Христо-Гергиевия син. Заедно учат, заедно играят, заедно помагат в кърската работа. Но към книгата, към учението, най малкият от тримата- Иванчо, най много го влече. Затова и дядо Христаки ще го отличава с особен подарък всяка година - на врата на иванчо са прикрепени с шнур като медали, хубав молив и гума. Такива своеобразни медали ще носи по-късно и Желязко /Жеко/
    През учебната 1937/38 год. Иванчо е изкарал отделенията в село и иска още да учи. Колебае се майка му Рада, че трудно се издържа ученик в Стара Загора. Дядо Христаки настоява пред снаха си да го изучат, обещава и материална помощ. Същото настоява и за Георгевия син-Христо.
   Прогимназиалните класове Иванчо изкарва в по-голямото съседно село Опан. Там е първи по успех ученик. През учебната 1940/41 г. се записва в гимназия в Стара Загора. Намират квартира и настойник в града. Настойник е стария приятел на дядо Христаки и съпартиец от Земеделския съюз, адвоката Баню Канев.
    Скромно живее гимназистът в големия град Знае, че на майка му и е трудно да осигурява издръжката му. Той е благодарен за малкото, което получава от село. Благодарен е и за помощта от чичо си Христо Дърва ще докара дядо Христаки при идванията си в града, понякга и храна, отделена от залъка на многолюдната селска трапеза. Научава се Иванчо да цени Труда на близките си. И на тяхната грижа отвръща с единственото, което може да направи сега - да учи добре. Той е пръв ученик и в гимназията. Ярко се откроява всред всички и получава популярност като човек пред когото предстои голямо бъдеще в науката. Засега овладява с успех всички науки, но мечтата на Иванчо е да продължи пътя си в медицината. Привлича го много и литературата. Неговия учетел по литература тогава, по-късно известен български писател Димитър Ангелов, си спомня винаги за Иванчо като за обещаващо, голямо поетично дарование. Негови стихове, писани на 17-годишна възраст са познати и обичани от младите хора в града на липите. Глемите възможности на Иванчо в учението му позволяват да усвоява препдаваното в гимназията без да харчи средства за учебници. Води си образцови записки, чете от учебници на приятели, посещава читалнята на градската библиотека. И всеки гимназиален клас /до 12 по тогавашната система/ завършва с пълно отличие.
    През зимните ваканции и през лятото е на село при своите. През зимата, заедн със свои другари и съученици, активно участвува в работата на селското читалище. Участва в театралната трупа, но предимно като суфльор и понякога като режисьор на представленията. Особените религиозни възгледи на майка му Рада и неговата синовна почтителност не му позволяват да застане на сцената като актьор. А е имал артистична външност. Красив бил, строен, синек, с мека леко начупена светлокестенява коса. Въздишали младите момичета в село за него, ако и да било бедно семейството му. А и в града Иванчо имал доста обожателки.
    През дългата лятна ваканция младият гимназист потъва в селския труд със същата жар, с която учи. Засмива се малката им къщица, по двора й по всичко се вижда ръката на стопанина мъж.Полска работа в малкото стопанство на вдовицата Рада няма - една малка нивица има семейството и я отдава под наем. Оттам са оскъдните средства за издръжка на гимназиста. Но Иванчо работи и на полето, зада изкара някй лев и да помогне на близките си. Умората от физическия труд не му тежи. Още по-сладостно е удоволствието от книгата и стиховете вечер след напрегнатия труд на открито.
    В село и в града Иванчо Иванов е търсен и желан от всяка компания на будни младежи. той няма ярки политически пристрастия, но е по-близко до средите на лявонастроената  младеж. В ония години 1941/44 най - инкелигентните и будни младежи са близки до ремса или са негови членове.
    През 1944 година Иванчо Завършва Старозагорската мъжка гимназия и кандидатства медицина в Софийския университет. Приемат го, радостта му е голяма, гордостта на близките му-неизмерима. Сбъдва се мечтата на дядо Христаки за издигнат, учен човек от рода.
    Летните месеци на 44-а година Иванчо използва за подготовка на бъдещото си следване. Трябва да спечели малко пари и той започва работа като писар-архивар в кметството на по-голямото село Средец, с което Тракия е в една община.Другарите на Иванчо, членове на ремса - Христо Кирев, Тончо Аладжов и др., се възползват от тази негова служба. Чрез него научават за някои писма и документи на властта и полицията във връзка с партизанското и нелегалното движение в околията. Като служител в кметството Иванчо може да се движи свободно между селата със специален пропуск. Другарите му го молят да изпълнява ролята на куриер до село Опан, където има голяма нелегална група, свързана с партизаните на Чочоолу, известен партизански командир. Иванчо симпатизира на нелегалното движение, той го свързва с брбата на Съветската армия и прогресивните хора в Европа срещу хитлеризма, който той ненавижда. Иванчо Иванов не е борец, той не е революционер. Той е човек на науката, бъдещ мислител, учен, поет. Той е противник на насилието по принцип. Религиозната му майка го е закърмила преди всичко с любов и милосърдие към човека и той израства като хуманист, противник на всяко насилие. Но в онова време на омраза и противопоставяне на хората, Иванчо избира да помогне на тези, чийто идеал за бъдещето е по-близък до неговия идеал - животът да стане светъл за всички - и за бедните, и за отрудените. Такава идеална цел тогава прогласяваше нелегалното движение в България. Друг е въпроса доколко след Девети септември 44 година се постигна тази цел. Ето това са мотивите на Иванчо да помага на другарите си в тяхната борба. Във всяка борба има и жертви.За жалост жертвите често са най-светлите и чисти личности. А хитреците си служат с тях като щит, за да запазят себе си и дочакват своето време.
   На 20 август 1944 г. Иванчо Иванов тръгва т Средец към Опан за среща с нелегални, от които да получи инструкции за групата ремсисти в село Тракия. Срещата в Опан не се осъществява и Иванчо се връща към Средец. Настъпил е полицейския нощен час, но той има служебен пропуск и не се бои. Наближава крайните къщи на Средец. Пред себе си в тъмното вижда фигура с пушка, която притичва към края на селската уличка. Навярно е общинския стражар Дочо, неграмотен и полуумен субект.
   "Ех, Дочо, тъмна селска душо, и в теб ли вляха страх и омраза, подозрителност към всеки".  Ще трябва да му викне по име, да го успокои, че какво ли не прави страха у такива Дочовци.
   Още една крачка и понечва да викне Иванчо. Изведнъж жестока болка разкъсва корема му, оглушават ушите му от рязък изстрел. Тъмната нощ е разбъркала мътилката в тъмната душа на Дочо. Казали са му началниците, че нощно време бродят шумкари, злодеи, врагове на държавата и той трябва да пази тази държава от тях. Ако му е на сгода трябва да арестува такива врагове, инак - да стреля по тях. Страхът е уголемил опасността и Дочо стреля...
    ...Спира ръката ми да пише, плаче душата ми за милия мой предшественик. Остава завинаги на 19 години в спомените ми, в нашите спомени, на идещите след него, този наш дядо и чичо. Тежи мисълта, че белият свят е обеднял с един лекар, с един учен, с един поет...
    Вглеждаме се сега в децата и внуците си и търсим у тях частици от дарбите на Иванчо Иванов. И когато открием такива дарби си спомняме за него и всъщност разбираме, че той не е мъртъв, че той продължава да живее с нас и ще живее, докато са живи семето и кръвта на рода ни...

      ***
      Девети септември 1944 година безспорно е една значима дата в българската история през 20 век. Спорни са само избрания тогава път за развитие на страната ни и постигнатите успехи по този път.
    Промени се животът в българското село. Ралото на времето преобърна народните пластове, нови ветрове освежиха въздуха, които дишаше селският народ на България. От четири пети селско население, страната ни стана за кратко време със седемдесет  процента граждани. Строеше се социализъм, мечтан, светъл обществен строй. Успехи и провали се редуваха, докато в края на 20 век дойде равносметката - не успя строежа на светлия строй, а може би е и невъзможно да се построи такъв. България сега е, както се казва, на дъното в своето развитие. Не искам да бъда съдник на комунистическата идея, аз също съм вярвал някога в нея, искам само да се освободя от фанатизма в следването на теориите-идеологии. Марксистко - ленинското учение е също човешко дело и като такова не бива да се приема с религиозна жар. Обещал си нещо на хората, не си го изпълнил - престават да ти вярват. Къде има място тук за фанатична вяра? Присъщо на човека е да пробва и ако не успява в делата си, да ги коригира навреме, да търси нови решения - иначе човек би бил упорит, но тъп. Чувам възмутените викове на някои фанатично вярващи: "Кой те изучи, кой ти даде хляба, какво щеше да си днес, ако не беше нашата Партия!"  Ето аргумент, достоен за феодалното общество. Значи излиза, че всичко е в ръцете на един строг господар, който раздава благата и ти трябва да му целуваш ръцете и да му благодариш като на бог за милостта, че ти разрешава великодушно да живееш. Това ли е светлия строй "без бог, без господар"?
    Но стига за това минало, вие потомци, сами ще го разберете и оцените по-добре от нас. Аз се връщам към рода ни.
    Промени се живота в село Тракия. Промени се и живота на Христакиевия род. Ето най-големия внук на дядо Христаки - Ради, вече е на работа в Стара Загора. Другият внук Христо учи в Старозагорската гимназия, готвят се за там и по-малките - Жеко и Гочо. Само Иван изглежда ще остане в родното село - теглят го и него като баща му, земята и добитъка, сладък му е селския въздух.
    До 1952 година стопанството в Христакиевия дом продължава да съществува такова, каквото е било досега. Христаки и синът му Костадин не бързат да влязат в кооператива /ТКЗС - трудово кооперативно земеделско стопанство/. Чувства стария земеделец Христаки, че не е баш така както мечтае селянина и както го учеше великия Сандо /Ал. Стамболийски/. 
    Дядо Христаки не излиза вече по полето или го прави рядко. Работата е в ръцете на Костадин. Но ръководството е все още в ръцете на стария. Той разпределя кога какво да се работи. Макар и младия да има вече голям опит в земеделието, знае се кой е глава на рода. Няма да накърни авторитета на баща си Костадин. За всичко ще се допита до него, защото вярва в здравия му разум, а и иска така да изрази своята синовна почит.
    Паричните средства на семейството държи в ръцете си дядо Христаки. "В една къща има ли повече от една кесия, къщата се разваля" е негова максима за "финансовата дисциплина". Скромно, без излишества, но задоволено се живее в селския дом. " Спирай яденето докато все още ти е сладко "  - друга Христакиева максима, нетърпяща лакомията и охолството. На трапезата има вино, най-вече през зимата, но с него не се прекалява.
    Към 1946 година дядо Христаки е натежал от годините -67 са вече, побелял, с големи засукани бели мустаци. Умът му е бистър, все още в село е авторитет по много житейски въпроси. Строго, но с добри очи се поскарва понякога на по-малките внуци - Жеко и Гочо. После ги вика при себе си и им разказва за прадядовците от рода им, за своята младост, за Преображенското въстание, за Балканската война, за великия Сандо, за 1923 година. И винаги ги подтиква към учението - Ученият човек има два чифта очи "  втълпява в детските палави главици. И често им запява любимите си песни - хайдушки за старото време и по-нови за земеделското движение. От него знаем за Дели Михал и много от песните на дядо Христакиевия баща- тъжния цигулар, рано отишлия си от белия свят Костадин.
    Не доживява дядо Христаки да зарадват жадната му за учение и култура душа, внуците - поета Жеко Христов и художника Гочо Костадинов. А и другите още неродени тогава, които ще станат инженери, лекари, икономисти, историци или пък просто достойни и добри специалисти всеки в своята област.
    През септември 1946 г. дядо Христаки, заедно с баба Груда, тръгват на панаир в Гълъбово. Впрягат кобилата, наскоро ожребена, в каручката на Христакиевия брат Георги, че е по-шарена и повече подхожда за такова развлечение- посещение на панаира. Каруцата на Христаки е солидна като старовремска карета - за тежки друмища е тя, а не за леки разходки. Жребчето на кобилата оставят затворено в яхъра. Наближават Гълъбово. Нервна е кобилата, дразни я непривичната за нея каручка, липсва й жребчето. По едно надолнище ускорява ход, късите окове на каручката я удрят по краката. Пощръклява кобилата, препуска в галоп, сякаш бяга да намери малкото си. Опъва дядо Христаки юздите, но копитата кобилата изхвърчат нависоко и бият стария мъж по гърдите. Задавя се Христо от болки. Притичват хора, с мъка спират побеснялата кобила.
    След това злополучно пътуване дядо Христаки се залежава, отпадат силите му, отслабва и прежълтява. Вижда се - топи се без време, отива си стария. По доктори го води в града синът Костадин, но подобрение няма.
    Лежи дядо Христаки в малката стая на къщата, иска му се да е многолюдно около него, да е весело, светло и слънчево. А близките пазят покоя му - ходят тихи и не влизат често при него да не го безпокоят. "Ех, мили мои, безпокоят ме мене тишината и покоя".
    А в декемврийския ден тихо се сипе обилен, хубав сняг и затрупва земята под бялата си покривка, успокоява предмети, хора и добитък, притихва всичко в зимен покой. Пладне е, а е здрачно, няма го жълтото като дюля слънце със златните си лъчи, няма го мириса на цветя, треви и плодове...Очите на Христаки се пълнят със сълзи, сладка и тъжна е балката, която напира в гърдите му. Повиква младата снаха, жената на Ради. "Донеси ми, Станке, една жълта дюля..."
    Като слънца греят дюлите, които му донася в стаята. Вдишва аромата на слънчевия плод Христаки - влагата в очите му отразява жълтите слънца, тези слънца бавно лека - полека потъмняват, а после потъват и изчезват в светлозелените му зеници...      

Все по-интересно ми става.Много увлекателно пишеш!
Спокойна вечер!:-)

Радвам се, че ти харесва!
Спокойна и хубава вечер!:-)))

ми е много интересно да чета историята ти!

Радвам се, Ива!

Без думи съм! Поклон ти за това писание!

Сърдечна благодарност за съпричастността ти
към това писание!