Донесе я горският Димитър,конфискувал я от бракониери,които убили майката и взели малкото и.
      -Храни я, Иване,ти обичаш животинките.Протокол има за нея в полицията.Когато порастне ще видим-или в гората ще я върнем,или в градския зоопарк.
      Иван захрани сърничката с козе мляко.Трудно я накара да захапе биберона на шишето, но после,след няколко дни,не можеше да я отдели от него.Да се не надяваш, че дивата природа така бързо свиква с човека. Сърничката Вики, тъй я нарече Иван, вървеше след него като малко кученце.Може би защото ръцете му винаги миришеха на млякото, с което я кърмеше.Сърната растеше с дни.Скоро започна да яде разбъркана на кашица царевична ярма,после зърно и всякакъв фураж,какъвто ядяха козите.Косъмът и се заглади.Козите свикнаха с нея и я приемаха сред своето стадо за радост на Иван.Единствено кучето Шишман яростно лаеше по Вики и все не можеше да разбере защо е тук това горско създание.Много труд положи Иван,но накрая успя да научи кучето си,че това крехко горско животинче е част от мирния свят,затворен в селския двор.И сега Иван не се бои от странното съжителство на Шишман и Вики.Бои се той от деня,когато ще дойде горския Димитър за да вземе от него протоколираната сърна.Дойде и този ден.
       -Ще я върнем в гората,там и е мястото.Благодарим за грижите,Иване,но дивото иска свобода.То не е като твоите кози.
        И джипът на горските отведе Вики завинаги.
        Няколко дни Иван ходеше натъжен.Мило му беше станало сърнето и сега без него,двора му се струваше празен и пуст.Тъгата му поутихна когато прочете в едно ловно списание,че дивеч не се опитомява,че рано или нъсно взето от гората животно отново се връща в нея.“наистина е така-мислеше си той-инак отдавна хората да са опитомили сърна,благороден елен,глиган,лисица,вълк.За там е тя-Вики.Само за там,за дивата гора е нейната красота.

      *
        Оставиха Вики в Средна гора,на двадесет километра от селото.
        Вечерта беше изпълнена със страх и с нещо друго-вълнуващо,познато и близко.Наскоро оттук беше преминало стадо сърни.През цялата нощ мирисът на това познато и близко ту се засилваше,ту отслабваше съвсем.В ранната утрин срещу Вики изскочи нещо,което приличаше на познатия от селския двор Шишман.Вики трепна и се подготви за бяг,защото Шишман винаги я блъскаше на земята,а тя не обичаше тази груба игра.Приличащият на Шишман звяр се хвърли по същия начин върху нея,но преди да я събори на земята,Вики усети остри зъби да се впиват в шията и.Това беше по-различно,по-ужасно от грубата игра на Шишман.Вики не разбираше,тя не можеше да знае,че този звяр,който я напада е гладен чакал.Но поколенията,живи в кръвта и,крещяха:“Бягай!“ И тя се отскубна,побягна от тази игра,която носеше смърт.
         Летеше през гората сърничката Вики.После отново ясно усети мириса на онова-близкото и родното.Постепенно Вики забави крачка-чакалът беше изостанал-и тя тръгна по следата на преминалото преди нея стадо сърни.
         А там,в отсрещния храсталак,я дебнеше нещо по-страшно от гладния чакал.
         Изтрещя изстрел...

        *
        ...От гората излязоха двама.Приближиха се до простреляната сърна.Свалиха пушките,извадиха ножове.Започнаха да дерат убития дивеч.По-старият от двамата изведнъж спря,загледа се в главата на сърната,отпусна ножа.Дълго стоя така,навел глава,взираше се в нещо,което младия не виждаше.А младият работеше усърдно.Хръс...хръс...хръс...Ножът ловко отделяше кожата и под нея се откриваше лъскаво,нежно,крехко месо.С всяко драсване на ножа се показваше около педя от това месо,толкова колкото е голяма пластмасовата вакуумирана опаковка с котлети,каквито се продават в супермаркета.
       Старият погледа откриващите се под ножа котлети,погади му се и той премести поглед отново към главата на убитата сърна.В ъглите на двете   синьо-зелени,изумрудени очи се беше събрала течност-сълзи ли бяха това?Сърцето на стария трепна,нещо го заболя в гръдната кост,там между двете гърди.Уплаши се-докторът му беше казал,че при настъпващ инфаркт започва да те боли точно там,на това място.Пое си равномерно дъх,опита се да брои бавно и на всяко чифт число да вдишва.Като че му поолекна.Олекна му,колкото да продума:
       -Таньо,как не те беше грях да убиеш такава красота?
       -Стига бе, бай Мичо,не ме закачай.Какво ти стана сега?Стига,стига си ме задявал!Стига...Да не те знам колко си ги убивал...
       -Убивал съм,но такава красота никога не бях убивал... - в гласа на стария потреперваше идващият инфаркт.
       -Прав си,бай Мичо,красота убих,да ме прости господ.Но тук,старец,има поне трийсет кила чисто месо.
       Старият не можа да чуе последните думи...





 

 

 

 

 

невероятен разказ!
Казвам ти аз, че си чудесен писател!

Благодаря ти за милия коментар!
Сърдечен поздрав!

наистина пишеш чудесно!

Радвам се, че ти хареса.