Във военно-историческата наука често възниква въпросът от какво повече зависи ходът на събитията при военните стълкновения – от съотношението на материалните сили и от състоянието на организираните човешки маси в армиите на враждуващите или от действията на личностите, ръководещи тези армии. Безспорно силата на една армия зависи от степента на развитие на държавата, от единството на населението на тази държава и от патриотичния дух на народа и`. От друга страна опитът от войните показва, че ролята на военачалника, пълководеца е незаменима при ръководството на войските. Тъй като основен ръководен принцип в изграждането на големите военни формирования е единоначалието, то без силен водач, способен да взема категорично и твърдо своите решения и да налага безкомпромисно своята воля, армията винаги остава само една потенциална сила, неразгърнала докрай своите възможности и в крайна сметка търпи поражения. По тази причина е безсмислено да се поставя въпроса кое е по-важно във военното дело – качествения състав на масата безимени воини или умението на военачалниците да ги водят. Примерите от военната история доказват, че както е важно до каква степен е развит един народ, една нация и държава във всяко отношение, така е важно и какви са личните качества на военачалниците, които ще водят съответната армия. Победата във военните действия зависи следователно от потенциала на армията, но ако военачалникът няма силната воля и не я налага решително за постигане на тази победа, тогава и силни армии са търпели поражения. Примери в световната история има достатъчно.

Първите години на Двадесети век са време на силни патриотични чувства и вълнения в обществения живот на Княжество България. Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година, бежанците от Одринска Тракия и Македония, дейността на ВМОРО – всичко това напомня на българския народ за братята роби, останали в пределите на Османската империя. Свободна и единна България след Съединението през 1885 уверено върви по пътя на икономическо развитие. Държавата е способна вече да поддържа една по-голяма и боеспособна армия, има възможности за противоборство с доскорошния поробител, има вече подготвени в битки и учения командири в армията си. Тези командири са израстнали и във военно – теоретично отношение. Много от тях са завършили военни училища и академии в Русия, Франция, Италия.

На 22 септември 1908 година княз Фердинанд обявява в старата столица Търново независимост на България от турския султан и се обявява за цар – независим владетел на независимо царство. Това историческо събитие неимоверно много повдига духа на българския народ и желанието му да се бори за освобождението на още поробените български земи и включването им в целокупна България. Назряват условия, породени и от редица други причини, за война с Османска Турция. И войната не закъснява.

На 5 октомври 1912 година в църквата „Света Богородица“ в Стара Загора цар Фердинанд тържествено прогласява своя Манифест за обявяване на война на Турция. Започва Балканската война, която по своята същност е продължение на национално-освободителната война на българския народ. Тя е паметна в нашата история с огромния патриотичен дух на народа, с единението на всички българи за единно и свободно Отечество. Никога устремът, възторгът и патосът на българския народ не са били на толкова високо ниво, както в навечерието и по времето на Балканската война. По време на войната са безбройни примерите на героизъм и саможертва на българското воинство. Безбройни са и славните битки и сражения, доказващи, че българската армия има вече добре подготвени и талантливи командири и началници. Ето че тук е най-щастливото време във военната ни история, когато потенциалната сила на армията закономерно намира и получава онези силни личности, които ще я водят към славните победи. Не е случаен факта, че въодушевеният народ получава точно в това време своите забележителни военачалници

Ако се разровим във военните архиви ще установим, че град Стара Загора и старозагорският регион е едно от населените места в Царство България дало на тогавашната армия плеяда видни военачалници. Сред офицерите от българската армия през периода от Освобождението в 1878 година до Балканските войни достигнали генералско звание, от Старозагорския край са шестима. Това са генерал-лейтенант Михаил Савов, генерал от пехотата Стефан Тошев, генерал-майор Стефан Азманов, генерал-майор Георги Абаджиев, генерал майор Вълко Велчев, генерал-майор Петър Салабашев. Повечето от тях са поели по пътя на военното поприще като доброволци в Руско-турската освободителна война и в Сръбско-българската война 1885 година. Родени са около 1860 година в епохата на османско владичество и са закърмени с революционния дух на тази епоха. Произхождат предимно от известни фамилии от средната класа/търговци, занаятчии, свещеници, интелигенти/, взели дейно участие в различните прояви на Възраждането през втората половина на 19 век. Получили са сравнително добро образование още в турско време и в свободна България се посвещават на военната професия по патриотични подбуди, но и са привлечени от добрия социален престиж на тази професия. Към 1912 година те са 50-55 годишни с военна служба около 30 години и имат натрупан опит, който в повечето случаи се оказва изключително ценен за хода на Балканската война.

Целта на настоящия очерк е да представи двама от военните дейци на тази епоха, родени в Стара Загора и техния принос като военачалници и първостроители на българската армия. Като основен източник ни послужи обективното, лишено от идеологически пристрастия, военно-историческо изследване на Ангел Динев - „Видни старозагорци, командвали Българската армия през Балканските войни 1912 – 1913 година“

Представяме тези военни дейци, чието име и дело не бива да бъдат забравени.Ето ги:

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ МИХАИЛ ПОПОВ САВОВ

Михаил Савов е роден на 14 ноември 1857 година в Ески Заара/Стара Загора/. Баща ме е търговец, в последствие става свещеник в Хасково, където се премества семейството. Като юноша учи последователно в Хасково, Пловдив и в известната Априловска гимназия в Габрово, най-доброто училище по това време.След това е приет да учи в елитния учебен център на Османската империя – Императорския Галатасарайски лицей в столицата Истанбул/Цариград/, в който обучението е на турски и френски език. Завършва го в годината на Априлското въстание !876 година. След Освобождението на България през 1878 година се записва в новосъздаденото Военно училище в София, което завършва с първия му випуск и на 10 май 1879г. е произведен в чин прапоршчик 2 разряд. Заминава в Пловдив, столица на Източна Румелия, където е назначен в 12 пехотна дружина на източно-румелийската милиция. разквартирувана в Бургас. В края на 1879г. е произведен в чин подпоручик и назначен на отговорната длъжност началник на отделение в румелийската милиция в Пловдив. За две години работа в щаба подпоручик Савов определено допринася за спечелване на военните в автономната област за каузата на бъдещото съединение с Княжество България. На 9 юли 1881 е произведен в чин поручик и заминава на задгранично военно обучение, първо във Франция, а от 1882 г. в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, която завършва през април 1885 г. завръща се в Източна Румелия и е назначен за адютант на генерал-губернатора Гавраил Кръстевич, на който пост е по време няа Съединението. Три дни след него, на 9 септември е повишен в звание капитан и със заповед на княз Александър Батенберг е назначен на длъжност адютант по строевата част на армията. На тази длъжност по същество ръководи операгивното планиране на бойните действия на българската войска. Има значителен принос за организиране и провеждане на безпрецедентния марш-маньовър на войските от българо-турската граница към театъра на бойните действия по време на Сръбско – българската война 1885г. Със започване на военните действия капитан Савов е назначен за камандващ левия фланг на позицията при Сливница в боевете на 5 – 7 ноември. В първия ден отразява атаките на Дринската дивизия срещу укрепената линия около Алдомировци и Братушково, с което печели време за пристигане на подкрепленията от Южна България. Притиснат от по-многочислен противник, отказва да изпълни заповед за отстъпление и така подкрепя центъра на българската отбрана и спомага за разгрома на сръбската Моравска дивизия. След това капитан Савов участва в боевете за овладяването на Пирот на 14 и 15 ноември. След завършване на войната капитан Савов е награден с орден за храброст III степ.

През 1886 г. Михаил Савов е член на комисия на българо-турската граница . С работата си в комисията впечатлява председателя на Народното събрание Стефан Стамболов.

Превратът на 9 август 1886 година срещу княз Александър Батенберг то заварва като началник щаб на 5 пеша Пловдивска бригада. Подкрепя командира на бригадата подполковник Сава Муткуров в организиране на верните на княза войски от провинцията за поход към София, която е овладяна , а детронаторите на княза избягват. След абдикацията на княз Александър под натиска на руския император, по време на Регентството капитан Савов е военен комендант и фактически управител на Пловдив, където пресича дейността на русофилската опозиция.

През 1886-1887 г. капитан Савов е помощник на военния министър, длъжност наричана тогава „другар на военния министър“. По това време допринася за запазване моралния дух на войската и за бързо ликвидиране на последиците от русофилските бунтове в Русе и Силистра през февруяри 1887 година. На 17 април същата година е произведен в чин майор и служи като офицер на Генералния щаб при 5 пехотна Пловдивска бригада. През 1888г. майор Савов става почетен флигеладютант на новия княз Фердинанд I. През 1891 год.е назначен за военен министър в кабинета на Стефан Стамболов и произведен в чин подполковник.

През 1894 г. Михаил Савов влиза в остър конфликт с министър – председателя Стамболов по лични причини, опитва се да организира дуел със Стамболов, в резултат на което е отстранен от правителството, а след това е уволнен и от армията. В 1896 г. за кратко оглавява Пловдивското дружество на Македоно – одринската организация. През 1897 г. е възстановен на военна служба. От1897 до 1903 г. е началник на Военното училище в София, като през 1899 е повишен в звание полковник. Организира откриването на Кадетска гимназия към военното у-ще. Продължителността на обучението на кадетите в гимназията е 4 години, като само успешно завършилите я имат право да продължат обучението си за офицери в двата специални класа за юнкери във Военното училище. Полковник Савов работи за решаване на проблема за осигуряване на достатъчно по количество и с необходимо качество запасни офицери за нуждите на развръщане на армията по военновремени щатове. По негова инициатива през 1901 г. в Княжево се открива Школа за запасни подпоручици в пехотата.

През 1903 г. полковник Савов става отново военен министър и се задържа на този пост до 1907г. в пет правителства /кабинетите на Стоян Данев, генерал Рачо Петров, Димитър Петков, Димитър Станчов и Петър Гудев/. Междувременно е произведен в чин генерал-майор през 1904г. Като военен министър през този период той има съществен принос за организационно изграждане, развитие и модернизация на армията и военното министерство и за формиране на държавната военна политика. През 1907г. по негови идеи се извършва качествен скок в организационното развитие на българската армия – сформирани са три военно-инспекционни области/ВИО/, представляващи териториално военни обединения на които са подчинени съответни дивизионни области.Под ръководството на генерал-майор Савов е разработено „Положение за управление на ВИО за мирно време“. Като военен министър през този период подготвя страната за бъдеща война и участва дейно в мащабно превъоръжаване на армията. Заподозрян е в злоупотреби при доставка на оръжие и е принуден да напусне правителството през 1907г.и да се защитава пред съда. На 30.10.1908 година за втори път напуска армията и излиза в запас като му е присвоено звание генерал-лейтенант.

Дори и в запаса генерал-лейтенант Савов не прекъсва връзката си с военното и и военно-политическо ръководство на армията и държавата .Реагира по всякакъв начин на необмислени и недостатъчно прецизирани идеи, които биха накърнили развитието на армията и нейната боеготовност. Неговите становища правят впечатление във военните и политически среди и често се съобразяват с тях. Непосредствено преди началото на Балканската война ген.-лейт. Савов е възстановен на военна служба и с височайша заповед от 22.09 1912 година е назначен на новосъздадения пост помощник-главнокомандващ на българската войска. По конституция върховен главнокомандващ е царят, но той практически не ръководи действащата армия. Като помощник-главнокомандващ генерал Савов има големи заслуги за бързото и ефективно мобилизиране и развръщане на армията, прикритието на държавната граница и навременно съсредоточване на частите в изходните райони за настъпление, за осъществяване на забележителна стратегическа и оперативна изненада за противниковото командване чрез скритото съсредоточване на Трета армия на генерал-лейтенант Радко Димитриев в дълбочина на българския тил. Той извършва и цялото оперативно ръководство на трите български армии на Тракийския фронт. Заедно с началник щаба на действащата армия ген-м-р Иван Фичев има определен принос на блестящите победи на полковете на първа и трета армии във фронталните боеве на 9 – 11 октомври при селата от крайграничната полоса Селиолу, Ескиполос, Гечкенли, Петра, Ериклер в блестящо проведената Лозенградска операция. От 15 до 20 октомври пом-главнокомандващият осъществява гъвкаво и умело ръководство на действията на командирите на армиите ген-лейт Васил Кутинчев и ген-лейт Радко Димитриев за разгрома на турската армия на Абдулах паша на линията Люлебургаз – Бунар Хисар.

Някои военни историци считат за грешка на пом-главнокомандващия колебанието му да преследва с обединените първа и трета армии безредно отстъпвацата и деморализирана турска армия. Колебанието му е предизвикано от затрудненото материално снабдяване на частите от първи ешелон, което личи от писмото му до министър председателя Гешов, с което иска да се осигурят нужните материални средства за първа и трета армии Тъй или инак но за времето от 20 до 30 октомври разгромената турска армия се закрепва на Чаталджанския укрепен район. Османското правителство иска примирие.В този момент ролята на помощник- главнокомандващият ген-лейт.Савов е противоречива. Царят е славолюбив и обзет от идеята да превземе столицата Истанбул и да триумфира в древния Константинопол. Неговият помощник не го разубеждава или просто няма смелост да се противопостави на волята на монарха. Без уведомяване на правителството, което в това време подготвя отговор на турското предложение, пом-главнокомандващият издава Директива 128 по съединените армии, с която те да преминат в настъпление на 4 ноември и да атакуват противника на Чаталджанските позиции. Операцията завършва неуспешно поради ред причини – армията страда вече от холерна епидемия, снабдяването е затруднено, разузнаването е неефективно, недостига тежка артилерия. Неуспехът при Чаталджа отлага сключването на примирие и прави османската дипломация по-неотстъпчива в последвалите преговори в Лондон.

Със затягане на преговорите в Лондон, във военно-политическо ръководство на Царство България узрява идеята, че евентуално превземане на обсадения Одрин ще подпомогне дипломатическите усилия за постигане на изгоден мирен договор. След редица съгласувания с командващите армиите и особено с командващия Втора армия при Одрин, генерал лейтенант Никола Иванов, пом-главнокомандващият издава Директива по действащата армия № 21/10.03.1913 , с която е заповядано едновременно настъпление на Чаталджанския укрепен район и срещу Одринската крепост. С тази директива генерал лейтенант Савов има принос , макар и минимален, за овладяване на Одринската крепост. Той все още е угнетен от неудачите при Чаталджа през 1912 година и е твърде предпазлив особено при подготовката на плана за Одринската операция. Голямата заслуга за този план е на командващия Втора армия ген лейтенат Никола Иванов и командващия Източния сектор на войските при Одрин ген майор Георги Вазов. Блестящо проведената Одринска операция води до овладяване на силната крепост на 13.03.1913 година.

След падането на Одрин и прекратяването на бойните действия на Тракийския театър, се възобновяват мирните преговори в Лондон. Помощник главнокомандващият и щаба на действащата армия насочват уселията си за предислоциране на основните сили на българската армия от Източна Тракия към Македония и Беломорието. Това е предизвикано от враждебната политика на съюзниците Сърбия и Гърция, насочена към заграбване на заетите от тях български земи в тези области.

В съгласие с цар Фердинанд, без знание на кабинета Данев, генерал лейтенант Савов нарежда настъпление срещу сръбските и гръцки войски в Македония като демонстрация на сила, с което на 16 юни 1913 година се започва втората Балканска война /Междусъюзническата/. Под натиска на правителството обаче пом-главнокомандващият Савов на 18 юни нарежда спиране на настъплението на Четвърта армия и губи инициативата в битката на река Брегалница. Два дни по-късно цар Фердинанд го уволнява от поста помощник главнокомандващ и на негово място назначава генерал-лейтенант Радко Димитриев. Генерал Савов е назначен за командващ съединените Четвърта и Пета армии. На тази длъжност ръководи освобождаването на Босилеград и боевете на Баньо чука, Повиен и Гърляне. В това време гръцките сили напредват по Струмското дефиле към Горна Джумая/Благоевград/. Въпреки заплахите от обхващане на поверените му сили от противника, генерал Савов убеждава Главното командване да му повери организиране на удар във фланг на гръцката армия. На 14 юли поема ръководството на операцията и със своите сили, към които е присъединена Втора армия, нанася поражение на гръцката армия в Кресненското сражение. Гръцката армия е обкръжена и фактически капитулира. Гръцкото правителство е принудено да моли за мир. Тази победна операция е последното участие на генерал-лейтенант Савов във Балканските войни. След приключването им е уволнен в запаса.

По политически причини генерал Савов не участвува в Първата световна война. По това време живее във Франция. След войната е пълномощен министър във Франция и Белгия от 1920 до 1923 година. Умира на 21юли 1928 година в Сен Валие дьо Тией. Тленните му останки са пренесени и препогребани в София през август 1928 година.

Генерал лейтенант Савов е кавалер на редица ордени за храброст и военни заслуги.

С Указ на президента на Република България № 436/20.12.2012 година генерал лейтенант Михаил Савов е награден посмъртно с орден „Стара планина“ I степен с мечове „За изключителните му заслуги към страната ни при планирането и осъществяването на военните операции през Балканската война и за проявено новаторство и военно майсторство“

ГЕНЕРАЛ ОТ ПЕХОТАТА СТЕФАН ТОШЕВ ТОШЕВ

Стефан Тошев е роден на 18 декември 1859 година в Ески Заара/Стара Загора/.. Син е на възрожденската учителка Анастасия Тошева и търговеца Тошо Тошев. Баща му е помагал на Стефан Стамболов при организирането на Старозагорското въстание от 1875 година. Майка му завършва девически институт в Русия, изпратена със съдействието на старозагорския възрожденски деец Захарий Княжевски. От нея Стефан получава добро образование и владеене на руски език. Била е учителка в Габрово и Стара Загора. Посреща от името на съгражданите си генерал Гурко през 1877 година, когато Предният отряд на руската армия превзема Стара Загора. През юли 1877, когато Сюлейман паша превзема и опожарява града, семейство Тошеви бяга в Габрово. По това време 18 годишният Стефан се записва като доброволец в Осма дружина на Българското опълчение и е назначен за преводач в щаба на дружината поради доброто си владеене на руски език.През лятото на 1878 г. след подписването на Берлинския договор, Стефан Тошев се записва в т. нар. „Команда на волно определяющите се“ в Пловдив, която е създадена от руските власти с цел да се подготвят офицери за бъдещата българска армия. Скоро тази команда се премества в София и от нея се формира Военното училище. Стефан Тошев завършва първия випуск на училището през 1879 година, произведен е в звание прапоршчик втори разряд и изпратен по назначение в 6-а пеша Пловдивска дружина на източнорумелийската милиция. През ноември 1879 г. му е присвоено първо действително офицерско звание подпоручик и е назначен за командир на една от ротите на 6-а дружина.По-късно е ротен командир в 10-а пеша Хасковска дружина След 2 години служба като ротен командир е забелязан от ръководството на армията в Княжество България и през 1881 година е зачислен в свитата на княз Александър Батенберг. На 24март 1883 година е повишен в чин поручик и е назначен в 14 пехотна дружина в Севлиево, а през 1884 година поема командване на рота в 7 пехотна дружина, дислоцирана в Лом. На 30.08.1885 г. е произведен в чин капитан и назначен за командир на 2 дружина от 3-и пехотен Бдински полк.

В Сръбско – българската война с дружината си е в състава на Трънския отряд Капитан Тошев проявява военна хитрост , за да запази от преследване отряда си от Моравската сръбска дивизия, която е с превъзхождащи сили. Той изоставя в напуснатите от войските му окопи фалшиви донесения за уж идващи към Трън български подкрепления. Тази уловка забавя настъплението на Моравската дивизия с няколко дни и спомага за победата ни в боевете при Сливница на 5 - 7 ноември.На 7 ноември дружината на капитан Тошев в упорити боеве овладява височините Мека цръв и Три уши. Той самият показва лична храброст и себеотрицание като смело предвожда своите бойци в атака В тази битка е ранен тежко в двата крака и не участва в последните дни на войната.

През 1886 г. капитан Стефан Тошев вече е командир на 3-и Бдински полк, а в началото на 1887 г. командва 11-и пехотен Сливенски полк като в него е произведен в чин майор. В следващите години до 1899 г. последователно командва 7 пехотен Преславски полк в Шумен и 8 пехотен Приморски полк във Варна. През 1891 г. е произведен в чин подполковник, а в 1895 г. в чин полковник. През 1899 г. назначен на по-високата длъжност командир на 2-а бригада от 2-а пехотна Тракийска дивизия. В началото на ХХ век е командир на 7-а пехотна Рилска дивизия с щаб в Дупница. На 1 януари 1904 г. командирът на 7 Рилска дивизия полковник Тошев е повишен в звание генерал майор. По това време в българската армия има приблизително 20 висши военни с това звание, като трима от тях са родом от Стара Загора - Михаил Савов, Вълко Велков и Стефан Тошев. Този факт свидетелствува за важното място на представителите на Старозагорския регион във висшите ешелони на военното ръководство в Княжество България. На 28.03.1908 г. генерал майор Стефан Тошев поема командването на 1-а пехотна Софийска дивизия, с която участва в Балканската война.

След обявяване на мобилизацията на 17.09.1912 г. 1-а Софийска дивизия извършва в кратки срокове мобилизационните мероприятия като числеността и, достига 374 офицери и 24657 подофицери и редници. Дивизията е в състав от две пехотни бригади с по два полка, скорострелен артилерийски полк, нескорострелен артилерийски полк и пионерна дружина. Съгласно оперативния план за войната с Османската империя 1-а пехотна Софийска дивизия е включена в състава на Първа армия, сформирана от Първа военноинспекционна област, с командващ генерал лейтенант Васил Кутинчев. В нощта срещу 5 октомври командващият Първа армия заповядва 1-а Софийска дивизия да настъпи в две колони, като обезпечи левия фланг на армията и осигури сигурна връзка с Трета армия на генерал лейтенант Радко Димитриев. На 6 и 7 октомври дивизията изпълнява поставената задача и след погранични сражения достига и се укрепява на заповяданите район. На 9 – 11 октомври дивизията участва в настъпателната Лозенградска операция. Решаващите боеве с турската Източна армия на Абдулах паша се разиграват в центъра на фронта между крепостите Одрин и Лозенград , където действат съединенията и частите на I армия, между тях и 1-а Софийска дивизия, както и части на III армия. Командващият турската армия е заповядал настъпление на 9 октомври на линията Одрин – Лозенград. В същото време съгласно Директива от щаба на действащата армия е заповядано на Втора армия да затвърди обсадата на Одрин, на Трета армия да настъпи и овладее Лозенград, а на Първа армия да настъпи и заеме очаквателно положение между двете крепости на линията Селиолу-Гечкенли. Без да подозират намеренията си, турското и българското командване насочват войските си една срещу друга. На 9 октомври 1-а софийска дивизия настъпва съгласно директивата и частите и, влизат в срещен бой с първи турски корпус. Започва ожесточен бой и вечерта 1-а бригада на дивизията влиза в Селиолу, а противникът отстъпва. Обърнати са в бягство и таборите на елитната турска Измитска дивизия. Блестящият успех в боевете при Селиолу-Гечкенли се дължи на бурния устрем и храброст на всички воини от дивизията. В тези боеве се разкриват и качествата на генерал майор Тошев като военачалник. Той умело маневрира с подчинените му части, праща подкрепления в най-възловите места в полосата за настъпление и когато е нужно задържа откъсналите се напред части. В тези боеве генерал Тошев организира и осъществява и добро взаимодействие с 4-а пехотна Преславска дивизия от Трета армия.

В Люлебургаз-Бунар Хисарската операция на 17 и 18 октомври 1-а Софийска дивизия извършва нови успешни настъпателни бойни действия. Във взаимодействие с части на 6-а Бдинска дивизия отблъсква контраатаката на противника, уплътнява опасното празно пространство /бреша/ между двете бригади на Бдинската дивизия. С решаващите действия на генерал Тошев на 18 октомври Люлебургаз е завзет от българските войски. Редица военни историци, като старозагореца полковник Димитър Азманов, също участник в Балканската война, оценяват високо инициативата на генерал Тошев за вкарване в боевете при Люлебургаз на 17 октомври части от своята дивизия, въпреки че на Първа армия задачата е да е в резерв на Трета армия.

След победата на българската армия в Люлебургаз-Бунар Хисарската операция турската Източна армия панически отстъпва към столицата Истанбул и заема отбранителна позиция на Чаталджанския укрепен район, силен рубеж, защитаващ подстъпите към турската столица. Главното командване на Действащата армия и командващите на Първа и Трета армии не се възползват напълно от победата на българското оръжие. Те проявяват колебание и считат, че не трябва да преследват отстъпващия противник и че е необходима почивка на нашите части, попълване с личен състав и материални средства. Има свидетелства, че генерал Тошев е изразявал мнение за необходимостта да се преследва неотстъпно разбития противник и в определен момент е мислил да осъществи преследване по своя инициатива. Това показва неговата прозорливост и талант като военачалник. По-сетнешни анализи на решението на Главното командване да спре преследването наистина показват, че това е фатална грешка и тя предрешава до голяма степен неуспеха на българската армия в Чаталджанската операция през ноември. На 4 ноември започват атаките на Чаталджанската укрепена линия Частите на 1-а Софийска дивизия участват в боевете, но настъпателният устрем на войските спада. Причина за това е натрупаната физическа и психическа умора у бойците. Редовият войник се бие устремно когато завладява земи в Одринска Тракия, където има голямо българско население , чувства тези земи като български. Когато обаче се отдалечават все повече от тях, обикновените бойци усещат, че завладяването на столицата на Османска Турция е тщеславно желание на монарха да триумфира на бял кон в Цариград като император и че това вече не е войната за освобождение на брата – роб в Одринска Тракия.

След изтичане на временното примирие между България и Турция, 1-а Софийска дивизия участва в подновените боеве и през март 1913 г. постига известни успехи, но генерал Тошев се уверява, че турските позиции на Чаталджа са силно укрепени и трудно могат да бъдат преодоляни без дълга предварителна подготовка. На 15 март дивизията отново получава заповед за настъпление. Генерал Тошев с неохота изпълнява разпорежданията и`, несъобразени с действителната обстановка. Той заповядва на частите на дивизията да се укрепят на заетите до момента позиции и да ги отбраняват. С тези свои действия той проявява в по-голяма степен от своите началници разумна предпазливост, предвидливост и отговорност като военачалник и запазва дивизията си от по-тежки загуби и човешки жертви.

Междувременно Втора армия провежда блестящата операция по превземането на Одринската крепост. Турция е обезкуражена и на 21 март 1913 г. иска временно примирие и се прекратяват бойните действия на Тракийския фронт. Изходът от войната се решава на преговорите в Лондон и по-късно, на 17 май 1913 е подписан Лондонския мирен договор.

На 9 май генерал майор Тошев е назначен за командващ на новосформираната Пета армия, предназначена за участие в назряващата война с доскорошните съюзници Сърбия и Гърция. В тази втора Балканска война наричана Междусъюзническа, Пета армия, командвана от генерал майор Стефан Тошев спира устрема на сръбската армия в направление на Кюстендил. След това армията участва в успешното контранастъпление и обкръжаване на гръцката армия в Кресненското дефиле в състава на обединените армии, командвани от генерал лейтенант Михаил Савов. В резултат на тази успешна операция Гърция е принудена да иска мир и излиза от войната.

След края на Междусъюзническата война, на 5 август генерал майор Стефан Тошев е произведен в звание генерал лейтенант и след демобилизацията е началник на Втора военноинспикционна област-Пловдив, а през 1915 година на Трета военноинспекционна област – Русе. През Първата световна война генерал лейтенант Тошев е командващ на Трета армия, сформирана от силите на Трета ВИО. Съгласно плановете на Главното командване, тя е предназначена за операция по освобождаване на Южна Добруджа, заграбена от Румъния по силата на Букурещкия мирен договор от 1913 година в края на Междусъюзническата война.

Една от най-забележителните военни операции във военната история на България е операцията на Пета армия, командвана от генерал лейтенант Тошев, по превземането на силно укрепената от румънците крепост Тутракан на 5 октомври 1916 година. Пленени са две румънски знамена, 120 оръдия, 400 офицери и 25000 румънски войници.

На 25 март 1917 год. генерал лейтенант Стефан Тошев е повишен в най-високото военно звание по това време „генерал от пехотата“. През 1918 г. е назначен за генерал-губернатор на Македонската област, а след това за командващ на Четвърта армия, разположена на фронт по река Струма и Бяло море.

След края на Първата световна война през 1919 година генералът от пехотата Стефан Тошев се уволнява и излиза в запаса. В запаса той се включва активно в дейността на Съюза на запасните офицери. Той оставя и значително военноисторическо литературно творчество. Особено ценни са неговите произведения „Освободителната война 1877 -1878 г.“ , „Писма от войната“ със спомени от Сръбско-българската война, „Действията на Трета армия в Добруджа през 1916 г. Отговор на писаното за българите в мемоарите на Лудендорфа“ и особено вълнуващата книга „Победени, без да бъдем бити“.

Стефан Тошев оставя след себе си наследник, също посветил се на военната професия. Синът му Тодор Стефанов Тошев е генерал лейтенянт от българската армия, участвал в 19 майския преврат през 1934 година и в Деветосептемврийския през 1944 година., като член на военно политическия кръг „Звено“. След това е репресиран от комунистическата власт и емигрира със семейството си в Германия. Неговият син, доктор Стефан Тодоров Тошев, съименик на славния си дядо, днес живее и работи във Франкфурт на Майн , Германия. Доктор Стефан Тошев е гостувал в България и е почетен член на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва , предложен за това почетно членство от Старозагорската организация на Съюза.

Генералът от пехотата Стефан Тошев, героят от освободителните войни на България от началото на ХХ век, умира в Пловдив на 27 октомври 1924 година. Кавалер е на почти всички военни ордени на България, връчвани в периода от Освобождението от османска власт да Балканските войни.

С Указ на президента на Република България № 436/20.12.2012 година генерал от пехотата Стефан Тошев е награден посмъртно с орден „Стара планина“ I степен с мечове „За изключителните му заслуги към страната ни при планирането и осъществяването на военните операции през Балканската война и за проявено новаторство и военно майсторство"
Две населени места в България носят името му - град Генерал Тошево в Добруджа и село Генерал Тошево в Ямболска област.

 Генерал от пехотата Стефан Тошев е българският военачалник , който в най-голяма степен се доближава до образа на идеалния пълководец и името му заема заслужено място в пантеона на най-видните военни дейци в новата история на българската държава.

                                                                            КОСТАДИН КОСТАДИНОВ