Спомням си мое стихотворение от ранното ми детство:

 

БЪДНИ ВЕЧЕР

 

Бъдни вечер! В одаята

покрай топлата камина

ще посрещнеме зората...

А навън е люта зима.

 

Баба почва да разправя

чудеса за Бъдни вечер -

кой каквото пожелава

в полунощ го има вече.

 

Слепват и сълзят очите,

но ще чакам полунощ.

Ще погледна към звездите,

светещи с неземна мощ.

 

И това ще пожелая:

„Нека винаги да имам

нощи в прелестна омая

през вълшебна, бяла зима!“

 

 

Малкото момче е писало тези непохватни, неумели, но искрени стихове с чиста душа.

Господи, кажи ми, пак ли е така чиста душата му? Колко малко е искало момчето, колко много иска сега мъжът -удобен, осигурен живот за себе си и за близките, удоволствия, признания, популярност... А кое е по-малко и кое е повече? Не губим ли чувство за ценностите като остаряваме? Кое е по-ценното, кое е по-стойностното – това, което е искало малкото момче или това, което иска зрелият мъж? Въпрос, на който не е лесно да се отговори.

Боже мой! Защо не съм малкото момче!...

Сега ако напишеш стихотворение на същата тема, сигурно ще изглажда съвсем различно - много по-усложнено и увъртяно. Други са очите на детето - виждат повече. За това говореше Хайтов. Вълшебният и тайнствен някога таван на къщата сега е най-обикновен, прашен и глупав таван.
За това разказва и Константин Паустовски в "Златната роза" За детето, казва, светът е много по-цветен, по-богат, тревата е по-високо и зелена, звездите греят по-ярко, гората е тайнствена и всеки човек е безкрайно интересен.

http://www.youtube.com/watch?v=J9mLM_PO6RM&feature=related

Хубав коментар, Санде! Иска ми се да виждаме света така
както го виждахме в детството.
Поздрав!

Напипа същата струна, Валя, благодаря ти!
Позволи ми да сложа тази песен към моя постинг,
с благодарност за помощта.

Разбира се, че ще го сложиш!Предполагам, че вече знаеш как?!:-)

щом помни такива красиви мигове. :))))))))
Поздрав
Валя

Благодаря ти Валя за вярата ти, че има и белокоси момчета!
Сърдечен поздрав!

Благодаря ти, Костадине.
Замисли ме защо е хубаво и мило човек да пази първите си стихове.
Колко много се променяме наистина!

Променяме се наистина, Галина, и това е неизбежно.
Но хубаво е понякога да се връщаме към чистите си извори.
Благодаря ти за хубавия коментар!
Поздрави!

Spomenite, osobeno ot dalechnoto detstvo sa ni mili no ni naviavat i edna takava sladka tuga koyato zasiada v gurloto kato malka buchica zahar...neshto koeto nikoga ama nikoga niama da se vurne veche...razstoianiata kolkoto y da sa ogromni sa preodolimi...edinstvenoto nepreodolimo razstoianie e vremeto koeto teche vse napred...no sudbata vse pak e blagosklonna kum nas...dava ni malkia shans da povtorim tezi momenti kogato gi gledame otrazeni v ochite na nashite deca!
Mnogo mi haresaha stihovete, chergligan, imat vkus na oshav ot susheni slivi presen sniag, y bumtiashta pechka s durva!

Благодаря ти, мила моя Ласи, че макар и толкова далече,
си така близо до мен!
Много здраве и щастие!

Кое е по-истинското, кое е по-ценното???
Но аз смятам, че не губим чувство за ценностите, като остаряваме....даже напротив....от розициятана времето разбираме кои са истински ценните неща в живота ни и дай Боже да имаме време, за да продължим напред, обогатени с тази мъдрост и усещайки простите човешки радости: да сме до земята, да живеем просто, но мислите ни да не са неспокойни, а в хармония с живота ни.....
Стана доста дълго, не зная дали успях да предам точно мисълта си, но в заключение смятам, че момчето, написало тези стихове живее вътре в мъжа, който си задава тези въпроси и нищо не е загубено!!!!!
Хубав ден!

Благодаря, че вярваш на възрастния мъж.Трудно е да запазиш момчето в себе си,но не е невъзможно. И аз ти желая хубав ден!

Спомените топлят!