Зима. Сипе се обилен, хубав сняг и засипва пътеката към старата круша в дъното на двора .Снегът бързо закрива всичко черно – побелява навсякъде. Аз гледам през прозореца. Вече се свечерява, но снегът дава допълнителна светлина и вечерта идва по-късно от друг път.
    Излизам на двора. Пътеката е наклонена към старата круша. Утъпквам снега откъм  високото на пътеката, чак до дървото – правя пързалка. Спущам се по пързалката. Удрям се стремително в кората на старата круша и я прегръщам. Връщам се отново в началото. Спущам се пак, отново прегръщам напуканата кора на дървото.Отново, отново...Връщам се в началото, стигам до края. Мама ми вика:„Идвай, момче! Стига толкова, ще замръзнеш!“
    Прибирам се в къщи. Мама стопля с дъха си премръзналите ми ръце. Ласкаво ми се кара, после ми дава горещ чай. Лягам в топлото легло и заспивам с мисълта:“Утре пак..."

* * * 

    ...Вали снегът, засипва всичко черно по земята. Внучето ми вика:“Дядо, направи ми пързалка по стръмното към старата круша!“
    Утъпквам снега. Спускаме се двамата с внука, стигаме до старото дърво,
прегръщаме грапавата кора. Внукът тича отново нагоре, в началото на пързалката: “Дядо, дядо, виж!..“
    Тичам нагоре, тичам дълго и все не мога да стигна там, откъдето се започва...